Известният писател Димо Райков е един от най-интересните съвременни български автори. Той е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина.
Роден на 31.07.1954 г. в гр. Малко Търново. Завършил е „Българска филология” във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“.

Работил е като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и ръководител на отдел „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика.
Автор е на книгите: „Стълба от камък“ (разкази, 1983); „Жребият“ (повест, 1987); „Мигът на невестулката“ (разкази, 1989); „Писма до мъртвия брат“ (роман, 1993); „Пансионът“ (роман, 1995); „Париж, моят Париж…“ (2006); „BG емигрант в Париж“ (2008); „Писма до мъртвия брат. Пансионът“ (2008); „55 тайни на Париж“ (2009); „Кестени от Париж“ (разкази, 2011); „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза“ (2012); „Диагноза :Българин в чужбина“ (2014); „Сини сърца“ (2015); „Париж – радостта от живота“ (2016); „Франция, разреши да те обичаме“ (2017); „Анхедония“ (2019); „55 дни карантина в Париж“ (2021); „Ние сме Странджа“ (2022); „Избрани разкази“ (2022).
Романите на Димо Райков „Писма до мъртвия брат” и „ Пансионът” се намират в 15 от световноизвестните публични и национални библиотеки – Ню Йорк, Вашингтон, Блумингтън, Бъркли. Харвард, Лондон, Париж, Москва, Варшава, Букурещ, Прага, Белград и др.

Сборникът с разкази „Мигът на невестулката” е в раздел „Колекция” на Националната библиотека на Австралия, а шест негови книги в онлайн вариант – в Конгресната библиотека на Ню Йорк. Творбите на Димо Райков се продават от най-големите онлайн-книжарници като Амазон и други.
Книгата „Париж, моят Париж…”, която има няколко преиздания, се нареди в Топ 20 на най-продаваните и четени заглавия, издадени от ИК „Хермес” за цялата му 20-годишна история. Трилогията на Димо Райков за Париж – „Париж, моят Париж…”, „BG емигрант в Париж” и „55 тайни на Париж” се нареди на първо място сред заеманите книги от читателите на Столична библиотека при направено изследване за 2016 г.
Димо Райков живее и твори в Париж.

На 31 юли 2024 година емблематичният български писател Димо Райков навършва достолепните 70 години.
За него известният естет, културолог, изкуствовед и медиен експерт проф. д.н. Любомир Стойков споделя:„За моя дългогодишен приятел и чувствен белетрист Димо Райков могат (и с право) да се кажат най-големите суперлативи и да се дадат най-високите оценки за щастливата комбинация между талант и воля, дух и съзнание, емоционална рефлексия и рефлективна емоция. Гръмките и патетични оценки обаче не са в състояние да изразят най-чисто, най-точно стойността на написаното от него. Когато наскоро го попитах коя е най-важната му кауза и мисия, той – в типично негов стил, ми отговори, че това е пътешествието му по широкия свят с цел да види и да изживее по възможно най-трудния начин своето „докосване“ до него, да утаи най-полезното и най-красивото и да го преде на читателите си.

Своята апостолска мисия писателят Райков вижда в това да дава надежда и кураж на бедните, унизените, ненужните, на т.нар. „хора-светулки“, които всъщност създават и крепят света…Тъкмо това го прави „щастлив писател в една иначе красива, но тъжна страна с вечна контролирана бедност“.
Веруюто на Димо Райков е, че със своето творчество той гали хората. Убеден е, че човекът, колкото и да е огрубял днес, колкото и да е изгубил човешкото у себе си, колкото и да е потиснал чистото и съкровеното в душата си, все пак си остава човек, който е изпълнен не само с демони, но и с… нежност. И има нужда от погалване. „А кой може по-крехко и по-топло да те погали от думата – вибрация на твореца. От целебната дума, която да ти покаже, че усещаш, че дишаш, че все още си нужен на този и хубав, и демоничен, но наш, единствен човешки свят…“. Слава на Бога, че има творци като Димо Райков, които цял живот пишат книгата на своето битие, следват повелите на своето съзнание. Истината, мъдростта и красотата са в основата на вълнуващите послания на този завладяващ писател. Той е топъл и фин, без да е бутафорно темпераментен и фалшиво страстен. В неговата литература се отразяват като в огледало едни от най-красивите български добродетели, всеопрощаващата философия и душевност на нашия народ. Нека още дълги години да те има и да ни радваш с омайното си слово, маестро! На многая лета!“.
По повод 70-ия юбилей на писателя, публикуваме неговото есе „Езикът“.
ЕЗИКЪТ
Димо Райков
В най-красивия ден на българското ни племе, разпръснато по белия свят, аз бях в арменската църква на квартала. Когато отец Тирай започна своята молитва, пред очите ми изникна картината. Картината на моя живот.
Нощ. Плач на… икони.
Пред погледа ми на петгодишно дете ставаше нещо ужасно. Нещо, което малкото ми сърце не можеше да проумее. А и не искаше да проумее.
Горяха икони.
Горяха светци.
Баба Пънтя, нашата съседка баба Панайотя, какво красиво и достолепно име, нали, бе починала. И близките й изгаряха иконите, с които бе пълна нейната къща. Баба Пънтя бе много набожна, а нейният син бе от първите и най-големи комунисти в планината ни. Какъв парадокс на живота – да родиш своя отрицател…
Иконите горяха. И плачеха.
Изведнъж навалицата около огъня бе разбутана от една жена, тя бе като обезумяла, викът й процепи мрака и огнените светкавици – „Мамо Богородичке“!
Бе моята майка Яна.

Не знаех на кой свят се намирам, изгарях от срам – да не можеш, а и да не искаш, да познаеш майка си, родната…
Тя влезе в огъня, грабна една икона и хукна към къщи.
После до сутринта татко й се караше – знаеш ли, че убиваш така бъдещето на децата ни, тези няма да ни простят,те никога не прощават това…

Но майка стискаше единствената спасена от пламъците на огъня икона, обгорена по краищата, и се усмихваше унесено, а лицето й светеше – „Мамо, майко Богородичке, спасих те…“
Когато на 15 години тръгвах по света, сам-самичък, единствено с любопитството си и усещането, че страданието ще ми е вечен спътник, мама прошепна – „Нямаме, майка, какво да ти дадем, но ти давам сърцето си, давам ти Богородичка. Тя ще те спасява вместо мен вече.“

И така и стана – Богородичка бе с мен през целия ми по-нататъшен живот.
И ме спасяваше. Притихнал, почти изгубил надежда, аз я повиквах.
С онова майчино „мамо“… Изречено на нашия език.
Най-красивата думичка на българския ни език.
И тя, Богородичка, същинска мама, ме погалваше. А аз я целувах по наранения й, обгорял край…
Езикът е спасение.
Нашето, българско спасение на малък, но горд народ.

Езикът е всичко, което ни кара да изтръпнем при вида на полъха на националния ни трибагреник. Езикът възкресява и спомени, и надежди, утолява жаждата на любопитството ни, подтиска естествения ни страх, прави ни състрадателни и дава възможност на по-добрата част у нас да се усмихне. Човек, който говори и пише, не може да бъде лош. Когато си докоснат от магията на матерния език, ти се докосваш до Майката. А тя, Майката, винаги мисли добро за рожбата си.

А там, при това докосване, ти разбираш, че нямаш нужда от нищо. Защото вече си докоснат от Бога.
Езикът ни дава най-красивата възможност, която е достояние и привилегия на живите хора – да говорят не само помежду си. Но и с мъртвите си.
А когато говориш с другия, жив или мъртъв, ти всъщност говориш с Бога.

За родилия се българин, който е онаследил и запазил у себе си порива към въображение и чувствителност, единственото убежище е езикът. Чрез него той преодолява сивотата на общото подстригано мислене и тъгата на контролираната бедност и унижение в страната ни. Него, езика, никой, нито власт, нито престъпна идеология, нито патологична и вродена завист, може да му го отнеме.Тази любов е взаимна и вечна. И спасяваща всеки – и човека, но и езика. И света.
Да, когато говорим с другия, със себе си, ние спасяваме и другия, и себе си, но и света от тази демонична и изпепеляваща ни страст да унизим, да нараним и в крайна сметка да посечем… Моцарт. Спомняте ли си оная картина – да, там, на смъртното легло на великия композитор, изтръгващ от себе си последните ноти безсмъртие на своя живот?
Езикът ни помага да не бъдем, понякога поне, Салиери, да уважаваме твореца, да не го захвърляме в клоаката на обществото. Когато уважаваш ваятеля на думите, ти почиташ преди всичко себе си, но и
Майката, която те е родила.
Езикът е интимност.
Висша форма на погалване и докосване до Родината и Майката.
Но и до… себе си,
Онова Велико докосване-симфония, което е привилегия единствено на посветените. И покорените от негово величество Езика.

Езикът не е само думи, изречения, езикът е потрепване в майчината утроба, вкус на мляко, първо докосване до слънцето, полъх на тайнственост и почит пред силата на творението, смайващ дъх на радост от живота…
Когато си в чужбина, когато години наред се мъчиш да научиш тънкостите на другия език, за да можеш да оцелееш в новия ти свят, когато обаче в същото време на изтръпване сънуваш, плачеш и се радваш единствено и със сълзи на матерния си език, когато бидейки по чуждия свят ти спираш дъх при случайно чута родна дума, чак тогава ти усещаш тайната на срастването с твоя език.Чак тогава ти усещаш, че ти си човек с главно Ч, когато си в него, единствено в родния си език.

Колкото и да е гениален човек, колкото и езици да е способен да научи, матерният език е един. Защото той е тръгнал още от утробата на Майката. Той е започнал да строи изящната си и гъвкава мускулатура още от тайнството на зачатието. Още от първите тласъци на любовта и страстта на привличането между мъжа и жената. Още от самото си начало той е бил всъщност своего рода преодоляване на разстоянието между двама души.
Езикът не търпи разстояние. Той е свързване, сближаване. Матерният език е уникален, защото той е роден и от онова любопитство на зародиша, от оная тръпка пред неизвестния път, който му предстои в живота. Матерният език е неповторимост. Защото той е роден от усещането за път, от инстинкта човекът да бъде свободен. От неистовото му желание да разкъса пъпната връв и да полети в безкрая на краткостта на този наш свят. И да остави следа. Колкото и илюзорна да е тя, колкото и да е рехава и нетрайна.

Но следа.
Матерният език е един-единстврен, защото той не е избран или посочен от човека, защото той не е дошъл от нуждата на обстоятелствата.
Той е уникален, защото както името и родината не е избор на човека. А даденост му от съдбата. И Бога. Той е избран и посочен от любовта и човешката страст за творение и безсмъртие.
Матерният език е продължение, Защото той е спойката и логичността на връзката между поколенията.
Когато ти поемеш първото усещане след излизането от майчината утроба на докосването на цвета на света пред очите ти, когато вдишаш този нов и магичен за теб мирис, ти всъщност вдишваш Езика. Езикът идва при теб, новородения и тръгващ сега по света човек, отвсякъде – от тласъците на майчината и бащината, вече и твоя кръв, от въздуха на новия свят извън уютната майчина утроба, напоен с дъха на летен дъжд, току-що окосено сено, с полепнала роса по него, мимолетна снежинка в космоса, пареща топлина на първата сълза, разлюляно от вятъра листо на дърво.

Матерният език е езикът на първото ти хълцане, първото възклицание, първата сричка на оная, първата и вечната дума на твоя живот-светулка – „ма…“
Кой друг език, освен него, да, матерния, може да бъде толкова и цветен, и вкусен, и осолен от сълзата? И така утаен и същевременно вкоренен в теб? Вечен…
Езикът е наистина нашето убежище в този настръхнал свят на непоносимост един към друг. Но той е и мост-докосване към този до теб, той е „омекотяване“, притихване, поемане на миг мълчание и промисляне преди да отвърнеш на грубостта с грубост. Езикът е пътечка към смирението.
Да, езикът е нашето убежище. И възкръсване. И от страданието, и от безчовечността, които всъщност са генезисно заложени, за огромно съжаление, в генома на човека.

Езикът е нашето устояване над егоизма, арогантността и наглостта, които тровят живота ни.
Езикът е нашето докосване до Мечтата, оная, вечната, почти винаги никога недостигната, но все дишаща. Езикът е единственото средство, с което дори наум ние „говорим“ със себе си, със своите демони, страхове, ядове и преглъщания на мъката. Дори без да произнасяме или изписваме думите, ние „говорим“ винаги с езика си. С него, матерния език, Да, оня, с вкуса на мляко-коластра и тръпка от полъха на неизвестното.
Някои от нас помним оня филм, в който чак при родилните мъки на героинята се разбра от нейните неприятели каква е тя по народност. Какви ли не способи бяха използвани. Но жената устоя. Но и тя не издържа на… извечността на езика.
Когато раждаше, в мига на върховната болка, родилката потъна в космическото измерение на майчиния език и думичката, оная, единствената, сама тръгна под изпохапаните от усилието устни – „Мамо“… На оня, майчиния език. Единствения.

Да, това „разбиране“, което бе невъзможно, сега дойде чрез езика, чрез неговата магическа сила да облекчава страданието. Защото в най-тежките и критични моменти от човешкия живот човек говори единствено на своя си език. В мига, когато си между живота и смъртта, когато си лице в лице с Господа, винаги идва на помощ думичката „мамо“. На никой друг език, освен на своя, родния, майчиния.
Чрез нея, великата думичка на твоя си език, ти се обръщаш единствено за помощ към Всевишния.
В този миг се извършва великото тайнство на сливането на оня, родилния миг, на първата ти глътка въздух с този миг на страданието, който съдбата ти изпраща.
Тук вече се изтръгват звуците на симфонията, уникалната и неповторима музика на човешкия ти живот, твоя, личния, толкова вкусен и толкова горчив, но твой, само твой отрязък от мигновението на вселената.
Просветнеш и угаснеш.
А когато си писател, ти можеш да просветнеш и да угаснеш единствено чрез своя език. Нито изящни преводи, нито превъзходно научаваме на чуждия език могат да те направят писател.
Това единствено може да стори матерният език. Неговото опознаване до тънкост, поемането му в кръвта, превръщането му в музика на душата.
Тогава ти си писателят на Езика.
И на никого другиго.

Тогава ти си наместникът на Господ на късчето земя на твоята родина, но и на земята. А и на целия космос. Защото писателят е пратеник на майчината родилна въздишка, на нейното мляко-коластра. Защото истинската творба е трепет на него, езика, чистия, бистрия, оня, с мирис на току- що родено проплакване и смайване пред удивителната картина на света, откриваща се пред очите на новороденото човече, присвити от деветмесечната тъма в утробата.
Езикът е раждане, преодоляване и смърт.
Тоест Езикът е Животът.
И Животът е Езикът.
Да бъде благословен Езикът. Да бъде благословен Животът!
Тъмнина. Светкавици от огън. Икони, които плачат.
И онова – „Мамо Богородичке…“
Мамо!
Докосването до Майката! Докосването до Бога!
Да е благословен „език наш насущний“!
Да пребъде!
Дами и господа, българи, да го погалим! И да докоснем чрез него
другия.
Езикът, матерният, най-жилавото нещо в този наш толкова крехък свят…